Страховитият Диарбекир е създаден по времето на Месопотамия

Диарбекир е станал нарицателно за заточениците от българското Възраждане. Но защо именно там и с какво този град, синоним на затвор, е бил толкова важен за султана? Превърнат в символ на прокуда и мъченичество, Диарбекир едновременно показва материалната мощ на една граница и разкрива моралната ерозия на късноосманските институции, които все по-трудно удържат обществения ред, прибягвайки до заточения, конвои и зандани.

Днешният Диарбекир е много древен град, първото му име е Амида, в Северна Месопотамия, която се намира между поречията на Тигър и Ефрат. Река Тигър плиска стените на Амида. Месопотамия се простира от планините на Армения на север до Персийския залив на юг. Сирийската степ се намира на запад, а изтокът граничи с планинските възвишения на Западен Иран.

Точно тук възниква една от най-старите човешки цивилизации, която попада под опеката на Римската империя и през 4-ти век, по заповед на Констанций II, след като градът е овладян, са издигнати градски базалтови крепостни стени. Плодородните земи се превръщат в желана плячка и през 359 г. градът е завладян от персийския шах Шапур. В последствие Юстиниан I си връща града и провежда допълнителни фортификационни работи. След това византийците отново са изместени от иранците. През 640 г. градът е завоюван от арабското племе Бекир (или Бекр) и името му е променено на Диарбекир.

Диарбекир е и спирка от Пътя на коприната. През 958 г. византийците си връщат контрола над него. В 1001 г. градът става резиденция на кюрдската династия Мерваниди. През 1085 г. преминава в туркменски ръце.

В 1534 година Диарбекир е завоюван от султан Сюлейман Великолепни и влиза в състава на Османската империя. Освен внушителните външни стени, вътре има и цитадела, строена още по византийско време, която получава названието Ич-кале.

Именно в нея се намират и мрачните килии, в които пребивават заточениците от България, но не всички. Ето какво пише през 1873 г. Христо Ковачев до редакцията на Цариградския вестник „Право“:

„Достопочтени, Г-н Редактор на в. „Право“!

Осъдени за престъпници на политическите държавни закони и изпратени от Цариград по Висок царски ферман едни просто на заточение, други на заточение и затвор в крепост, и трети на заточение и затвор в железа за Диарбекир и Аргана-Мадени.

Откак изпосетихме тъмниците на градовете и селата по пътят ни, изминахме най-лошите и неплодоносни, голи и камънливи бърда, планини и места на Азиатска Турция и оставихме 19 души от дружината си на Аргана-Маденската терсана, пристигнахме на местото на заточението си – Диарбекир.

Тук нас (на брой 38 души) най-напред затвориха в прочутата Диарбекирска терсана от гдето на 2-ий май, чрез поръчителството на местната православна Арабска община, седем души с наказание заточение до живот излезоха свободни в града, двадесет и трима души с наказание заточение и затвор в крепост, излязоха във вътрешната крепост и осем души, с наказание заточение и затвор в железа, останаха оковани в железа в тъмницата.

Имената на заточените до живот: г-да Д. Н. Пъшков от Ловч. Сопот, Марин Л. Попов от Ловеч, Анастас Хр. Попов от Плевен, Гавраил Г.

Имената на заточените и затворени в крепост: г-да Марко Йончев за 3 год., Иван Стоянов – 8, Доче Мръвков – 8, Лало Пеев – 5, братя Станче и Стане Х. Иванови, първият за 4, а втория за 3, дядо Петър Циков – 3, Ив. Петков – 3 (Тетевенци); Марин Николов – 10, Стоян Стаменов – 3, Митю Бояджията – 3 (Орханийци); Хр. П. Ковачев – 5, Ив. Лилов – 10 (от Пловдивский Сопот); Петко Даков – 4 (от Осиковица), 3 (от Оряховскоро село Койнаре); Станче п. Николов – 3 (от Ловеч); Тоне Ив. Крайчев – 3, поп Стоян – 3, дядо Стоян Мечката – 3 (от Софийското село Желява); В. Бр. Бушяраков – 10, Дико Беров – 4, Дико Тодоров – 4, Димитър Пеев – 4 (от Извор).

Имената на осемте души, които останаха в тъмницата: г-да братя Филе и Йосиф п. Петрови – по за 6 год., бр. Иван и Вуте Ветеви – първият за 6, втория за 7, Вуте Пелов – 6, поп Георги Тутмаников – 10 (от Видрари); Илия Костов Гюндюзов – 10 (от Пловдивский Сопот); Васил Цветков – 6 (от Тететвен).

Както щом пристигнахме тука, така и при освобождението от затвора на 30-те души, всички почти писахме до домовете, родителите и роднините си и отговори вече на писмата си приемахме, в едно защото някои от дружината, стана толкова месеци, нямат никакъв отговор на писмата си, от което се разбира, че или писмата, или отговорите им са се изгубили. И се научаваме, че съвсем другояче се мислило за незавидното ни положение, друго, защото дописникът по работите на Софийското приключение и определението на наказанията ни не беше точен. Премислихме, че би било добре да известим публично чрез достопочитаемия ви лист за положението и определените си наказания, щото както нашите родители, роднини и приятели, така и всички, които любопитствуват, се навярно научат.

Понеже по-горе писах за вътрешната крепост и терсана и ми се чини, че повечето от читателите не знаят, що е то вътрешна крепост, нека им разясня вкратце.

Градът Диарбекир е обиколен от една с много високи стени крепост, вътре в която на Северо-Източния край на градът втора една висока стена закачена о стените на главната крепост отделя една малка част от градът с нас ич калеси сир. вътрешна крепост. Туй е то вътрешната крепост и тя е, в която сме затворени ние 23-те души, затворници в крепост, и в която се намира и прочутата Диарбекирска терсана, гдето 8-те души наши в железа братя, щат изсъдят [излежат] времето на заточението си. „

Крепостните стени на Диарбекир се издигат до около 8 метра, образувайки непрекъсната, тежка линия от базалтов камък, подсилена от 82 кули и четири главни порти в римски стил. Портите се отварят сутрин и се затварят вечер, а в града живеят основно кюрди, арменци, евреи, православни араби, сирийци, гърци и след заточението – българи. Те се оказват доста предприемчиви. Пловдивчанинът Георги Данчов става първият фотограф в града, а друг българин проектира и създава първия файтон в Диарбекир. Георги Данчов, който е сподвижник на Левски успява да избяга от заточението, далеч преди амнистията през 1877 г.

Единствените православни храмове в града по онова време са арменски, на Диарбекир дължим и израза – „Иди да се оплачеш на арменския поп“.

„Българите дошли тук и били разпределени в крепостта в Ич-кале. В близост до нея имало сграда, по онова време се е използвала от местни търговци като хан. За българите осъдени на доживотно заточение, били осигурени възможности за работа, за да изкарват прехраната си. Един от тях се е настанил в този хан, редовно си плащал за престоя, собственикът на хана се впечатлил от честността на тези хора, после накарал другите обитатели да напуснат и отдал всички стаи на българите.“, разказва Шеймус Дикен, турски автор, който издава книга за живота на заточениците в Диарбекир.

„По улица „Чифтехан“, намираща се във вътрешността на историческата крепост в града веднага привлича вниманието една историческа сграда. Тя също носи името на улицата, но вече почти е в руини. Някога тази сграда е била сред основните търговски центрове на града. Това е „Борса Ханъ“ или „Чифтехан“. Но сградата има една забравена история и име – „Булгар Ханъ“ (Българският хан). Връзката на хана с намиращата се на 1750 километра разстояние от България тепърва се изяснява.

Историята на името „Булгар Ханъ“ е свързана с дейността на българските революционери против Османската империя през 1873 – 1876 година. Османските власти са заловили 187 души и ги заточили в една от най-далечните градове на империята, какъвто е Диарбекир. Българите, които били конвоирани на пет групи са направили важни промени в облика на града.“

В Интервю за турската редакция на „Гласът на Америка“ Шеймус Дикен разказва: „По време на една вечеря моят преводач ми каза: „Ние знаем за Диарбекир“. Попитах го откъде имат представа за града. През 1850-те години е бил популярен изразът: „Тебе вече не може да те спаси и арменският поп в Диарбекир“. Заточените комити са изпращали писма оттам със свои разкази. Описвали са много лошо своето положение, говорели за адски жеги, скорпиони и змии. Живеели в някаква сграда, подобна на затвор. В нея условията били много зле. През деня се разхождали в града. От хладни места като Делиормана в България с гъсти гори, изведнъж те се озовавали сред знойните жеги на Месопотамия, което ги съсипвало. Аз помолих текстовете да бъдат преведени на турски език. Споразумяхме са за някаква цена. След като се върнах тук, попитах няколко души, но никой не прояви интерес и този проект остана нереализиран.“ В своите изследвания Шейхмус Дикен е открил нови детайли, свързани със заточените комити.

Затворниците били изпращани на близо 2000 км от родината си, това давало основание на султана да смята, че те няма как да въздействат на своите сподвижници от такава далечина. Но не бил прав, защото те поддържали кореспонденция със своите семейства и приятели, пращали дописки до вестниците. Някои от тях дори успявали да избягат и са се доберат до Русия, а след това да се включат в Руско – турската война от 1877 – 78 г.

Според Шейхмус Дикен след амнистията в края на войната, само един българин останал в Диарбекир, а причината била, че е взел местна жена и създал с нея семейство. Много са обаче онези, които не оцелели и останали завинаги с незнайни гробове в далечния древен град до река Тигър.

Източник: pzdnes.com