BulgarianEnglishFrenchGermanGreekRussian
Facebook

Д-р Станчев: Роден съм с мисията да помагам на хората

На 5 юли 1960г. едно бебе бърза да се появи на бял свят. Това момченце изненадва родителите си два месеца по-рано. Малкият Георги се ражда  седмаче  и тежи едва 1200 грама, а в Окръжната болница в Пазарджик  няма дори  кувьоз, в който да бъде  поставен, за да получи грижите, които са необходими  за недоносено бебе. Неговите родители  обаче  намират  начин, за да го спасят. Главният лекар на болницата д-р  Станчо Станчев и неговата съпруга  д-р Лула Станчева поемат риска и правят всичко възможно да дадат шанс на своето дете да живее. Новороденото бебе е транспортирано в картонен куфар до столична болница и оцелява, въпреки недоверието на много хора. Идва с мисия на този свят и  вече над 30-години е  лекар, който на 5 юли 2020г.  отбелязва  60-годишен юбилей. За себе си д-р Георги Станчев  споделя, че е роден, живял , а сега и  работи  в пазарджишката болница. Началникът на Второ вътрешно отделение смята себе си за успял човек и лекар. Най-голямото му  богатство е неговото прекрасно семейство. С любимата му Елена са щастливи родители на общо 4 деца и 5 внуци. Главната сестра на МБАЛ-Пазарджик  е по-голямата половинка от сърцето на д-р Станчев повече от 30 години .За  неговия юбилей  тя  написа и му посвети специална любовна поема.За него тя казва, че е най-добрият и благороден човек, когото познава.    

-Д-р Станчев, на 5 юли отбелязвате личен юбилей. Колко години посветихте на лекарската  професия?

-Доста години вече съм лекар. На тази професия посветих над 30 години. Ако включим и годините, в които съм учил, стават  около 40 години, от които 17 години съм работил в Интензивен кардиологичен  сектор и от 2003г. съм началник на Второ вътрешно отделение на МБАЛ-Пазарджик. 2/3 от живота ми може да се каже, че са свързани с лекарската професия.

-Вашето раждане на 5 юли 1960г.  може да се нарече „истинско чудо“. Смятате ли, че сте се появил с мисия на този свят?

-Имал съм неблагоразумието да се родя 2 месеца по-рано, т.е. не в деветия месец като другите бебета, а в седмия месец от бременността на майка ми. Тежал съм  едва 1200 грама. Раждам се тук в Окръжната болница, в която тогава  не е имало кувьози. Моят баща д-р Станчо Станчев по това време е главен лекар на болницата. Той и майка ми, която е акушер-гинеколог в Родилното отделение веднага  решават да бъда преместен в  София. Баща ми тръгва с мен в  линейката. Тъй като няма в каква среда да ме транспортират, той решава да приспособи стар картонен куфар, на който е изрязано капаче, за да влиза въздух. На дъното му слагат голямо количество марли. Поставят ме в него и така потегляме за софийската болница. В същия ден е имало и земетресение, но никой от родителите ми не му обръща внимание. Важно е било моето спасяване. Много хора са си мислили, че няма да стигна жив до столицата, но пристигаме благополучно.  В  болницата  в София  оставам два месеца и половина преди да ме изпишат. Интересно е, че и моят син Станчо също е роден на 5 юли и в деня на раждането му  отново имаше земетресение. Може би това не са случайности. Никой не е очаквал да оцелея, но оцелях. Затова си мисля, че може би наистина съм се появил с мисия, че трябва  да помагам на хората.

-Израснали сте в лекарско семейство. Още от дете ли искахте да станете лекар?

– У дома се говореше само за медицина. Аз още  като  ученик от първи клас  исках също да стана лекар. Не съм искал нищо друго. Роден съм в тази болница, живял съм в тази болница. Сега работя в тази болница. Когато бяха на работа родителите ми много често ме взимаха с тях. Шофьорите на линейките ме забавляваха. Качвал съм се при тях, даваха ми да въртя волана на линейка още като съвсем малък.

-Кога за първи път облякохте бяла престилка?

-Още като 8-9 годишен съм обличал бяла престилка, защото и майка ми и баща ми са си носили у нас. Аз обличах бялата престилка и се разхождах  с  нея по стаите, докато си играя. Първият  лекарски стетоскоп, който получих беше подарък от моя баща, когато вече бях ученик в 8 клас. Още си го пазя. Бях казал още тогава, че искам да лекувам баба и дядо. Съдбата така реши, че точно те да са първите ми пациенти. След като завърших висшето си образование и  започнах работа като участъков терапевт трябваше да обслужвам района, в който те живееха. Тогава баба ми ми купи костюм и ми каза да ходя  вече с него у тях, за да видят всички, че съм лекар.

– Продължавате ли да се интересувате какво става с вашите пациенти, след като напуснат болницата?

– Проследявам своите пациенти и след като ги изпиша от болницата. Идват на контролни прегледи, обаждат ми се. Има и такива, с които сме станали приятели. Има доста семейства, които наблюдавам от години.  За приятелите ми съм  се превърнал и  в семеен лекар.

-Имало ли е моменти, в които съжалявате, че сте избрали лекарската професия?

– Никога не съм съжалявал за това, че избрах тази професия. Никога не ми е минавала мисълта да се откажа. Работата ми е тежка, но тежестта и не определя подобни мисли.

 -Какво би ви се искало да работите, ако не бяхте лекар?

-Не съм си задавал този въпрос. Имам различни хобита. Обичам да майсторя мебели в свободното си време. Това ми доставя голямо удоволствие. Знам четири езика-английски, немски, руски и арабски. Обожавам математиката и като дете съм се явявал на много конкурси в училище. Моята сестра е инженер и покрай нея научих, че това не е  само сухи   цифри, а за мен математиката си е вид изкуство, но не съм и не си представям друга професия да имам освен лекарската.

-Кое е най-голямото признание, което сте получил в професията си?

-Най-голямото признание е благодарността на хората, които съм излекувал. Винаги съм стоял далеч от  лекарски награди, които са искали да ми връчват колегите.  Бягам от тях. Предпочитам да си върша  добре работата и пациентите да са благодарни. Другото не ме интересува.

-Много лекари напуснаха и напускат България. Вие работил ли сте в чужбина?

– Работил съм извън България единствено в Либия. Заминахме с моята съпруга Елена през 1997г. Останахме там две години. Щяхме да стоим и повече, но трябваше да се приберем, след като научих за здравословните проблеми на баща ми, които моята майка е криела в продължение на година. В Либия работех в поликлиника на Червения полумесец в  град  Мисурата. Много е трудно да се работи там, когато не знаеш арабски език. Комуникацията в началото беше сложна и се осъществяваше през няколко езика. Живеехме в семейно общежитие. За да оцелееш там трябва да приемеш техния начин на живот и да се държиш като тях. Те не бързаха за никъде. Там времето беше спряло. Всичко беше подредено и ясно. Когато недоволстваш ти показват, че има и по-лошо. Престоят там ни научи на много неща. В нашата болница имаше медикаменти и всичко необходимо за работата ни. Аз работех там като кардиолог и бях  доверен лекар. Там за първи път се сблъсках с непознатата за мен  тропическа  болест-трахома.Там видях за първи път и  пациент с тетаничен гърч(опистотонус).Там имах  случай и на рядката  аномалия-декстрокардия, при която сърцето е разположено от дясно. През януари 1999г. от един български вестник, който колега от България ни донесе, научихме за лекар, който издирва  жена си, която работела като медицинска сестра в Либия и е изчезнала. В следващите месеци нямахме никаква информация за процеса срещу петте медицински сестри и палестинския лекар, обвинени в заразяване на над 400 деца с вируса на СПИН в детската болница в Бенгази. Научихме повече, когато вече се прибрахме в България.

-Какъв спомен ви остана Либия?

-Едно  преживяване, изпитание и каляване на волята и нервите.

–  Какво ви задържа след това  в страната и Пазарджик?

-Не ми е проблем да отида да работя в болница в чужбина, но за мен човек си тежи на мястото. Завършил съм Немската гимназия в Пазарджик, но отново учих немски език преди години. Взех сертификат за ниво В2. Два пъти преди 8 години ходих в германски болници, но това което ме отказа да започна работа там, е липсата на социален живот с българи. Много е трудно да работиш в чужда държава. Две от децата ми живеят и работят от 15 години в Англия, но аз не искам да живея там. Тук ме задържа останалата част от семейството ми. Със съпругата ми Елена имаме  четири деца- Димитър, Станчо, Кристияна и общото ни дете- Людмил. Баба и дядо сме и на  петима внуци-София, Валентин, Даниел, Изабел и Дивна. Всички те са най-голямото ми богатство. Какво повече мога да искам от живота?

-Какви са предизвикателствата пред вас като лекар?

-Предизвикателствата сега са свързани с новия вирус. Колкото повече време минава от началото на пандемията, разбираме че по-малко знаем за COVID-19. Непредвидима и неизвестна болест. Не знаем този вирус как ще се държи. Трябва да свикнем да живеем с него и доста да променим начина си на живот. Не само в България, но и в целия свят много хора се научиха какво е хигиена. Започнахме да и обръщаме повече внимание. Не бяхме подготвени за нещо такова, но бавно и постепенно започнахме да се учим. Признавам си, че в началото на пандемията и в мен преобладаваше  доста страх. Даже за една седмица изпаднах в депресивно състояние. Не мога да кажа на този етап дали „свинският грип“ е по-страшната болест или COVID -19. Чакаме да видим какво ще се случи с вируса и как ще се държи. Очаквам нова вълна през септември, която ще бъде свързана и с простудните заболявания. Лятото е момента да се подготвят по-добре болниците. Ние също подготвяме отделението. Предстоят ни ремонти и поставяне на климатици.

-Като  началник на отделение  имате  ли проблеми с кадрите?

-Трудностите в здравната система са свързани предимно с дефицита на кадри. Имам обаче много добър екип. Не повишавам тон на никой, а се стремя да решаваме проблемите заедно. Вече 17 години съм началник на Второ вътрешно отделение.

dr Stan4ev

-Ако бяхте министър на здравеопазването какви реформи първо бихте направил?

-На първо място- финансиране  от страна на държавата на областните болници. Дофинансиране  на най-важните звена. В пандемията се видя, че основно те поеха тежестта. Не мисля също, че болниците трябва да бъдат акционерни дружества. Ние не произвеждаме стоки, а лекуваме хора. Единственият начин да се задържат медицинските кадри в България, е да бъдат достойно заплатени, така че човек да се чувства добре в собствената си страна, а не да се чувства като емигрант.

-Кога ви е било най-тежко в професията?

-Тогава, когато не мога да помогна на пациент. Правиш всичко възможно, гледаш го, лекуваш го.Знаеш, че не можеш повече от това, което правиш, а той завършва фатално. Сякаш в такъв момент загива и частица от душата ми.Досега не съм успял да бъда равнодушен. Няма как да бъде равнодушен човек в такава ситуация. Няма и как да помогнем на всички. Обратната страна е най-хубава, когато си хвърлил с месеци наред усилия, за да излекуваш някой болен и след време го срещнеш здрав. Това чувство е много хубаво.

– Продължавате ли да се учите и  има ли случаи в лекарската ви практика, които успяват да ви изненадват?

-Всеки ден чета по специалностите ми Вътрешни болести и Кардиология. Няма как.Това съм го запомнил от моя баща д-р Станчо Станчев. И той четеше всеки ден и ми казваше, че ако не чете един  ден е изостанал с един месец. Баща ми е най-големият ми учител. Винаги съм си мислел, че ще направя всичко възможно, за да го стигна, но не успях. Ако той е Еверест, то аз съм все още в базовия лагер.Той е много високо стъпало. Моята майка д-р Лула Станчева също беше голям човек, лекар и общественик. Тя е първият лекар в Пазарджик, който създава кабинет за стерилитет. И двамата са хора, които оставиха следи в историята на Пазарджик.

-Най-важното, на което вашите родители ви научиха?

-Доброта и спокойствие. Баща ми имаше широка родопска душа и беше голям професионалист. Учеше ме да обичам това, което правя. Майка ми също. Тя беше много дейна жена и винаги се стремеше да помага на хората, дори когато се пенсионира.

-Какъв е д-р Станчев извън работата и болницата?

-Аз съм един обикновен човек. Обичам да се занимавам с дървообработване. Обичам да пея и най-вече родопски песни, защото съм от този край. Любимата ми песен е „Руфинка болна легнала“. Много рядко я пея.Тя не е за всеки. С Елена обичаме да си пеем заедно.

-Кой се грижи за сърцето на д-р Станчев, за да тупти щастливо?

– Лекуващ кардиолог ми е д-р Николай Андреев-началник на Кардиологично отделение на МБАЛ-Пазарджик. А емоционално за сърцето ми се грижи от 31 години моята съпруга Елена. Имаме изключително силна връзка. Откакто се събрахме всички деца са наши на сто процента. Обичаме се много и колкото повече време минава от съвместния ни живот, се обичаме все повече. Отдавна е минал този момент, където не знам къде  свършвам аз, и  къде започва тя. Eлена е по-голямата половинка от  сърцето ми. За да тупти щастливо  освен на нея заслугата е и на нашите деца и внуци.

dr1

– Какво най-често уврежда човешкото сърце?

-На първо място заседналия начин на живот,тютюнопушенето, затлъстяване, високото кръвно налягане и не на последно място хроничният стрес.

-Как да си опазим сърцата?

-Няма универсална рецепта.Всеки решава как да живее и какъв хранителен и двигателен режим да има. Има обаче общи норми. Трябва да поддържаме нормални килограми, да се движим повече и да ядем плодове и зеленчуци.

–  Какво ви усмихва и зарежда, след като всеки ден  се срещате с болката на много хора?

-Зарежда ме моето семейство.С удоволствие се прибирам у дома. Зареждат ме и моите приятели. COVID-19 ни раздели визуално, за да не можем да се събираме, но не ни раздели  душевно и се чуваме постоянно по телефона. Както те са загрижени за мен, така и аз за тях.

– Правите  ли си равносметка на живота и смятате  ли се за успял човек?

-Смятам се за успял човек и в професията и в живота. Аз съм най-богатият човек на света. Живея достатъчно добър и спокоен живот  и имам прекрасно семейство. Трябват  ми още 40 години, за да свърша всичко, което искам. На 100-тния ми  рожден ден всичко ще се е случило.

– Какво още искате да ви се случи и  имате  ли  мечта, която все още чака да бъде реализирана?

–  Много обичам да пътувам и искам да стигна до много далечни страни. На много места в Европа вече съм бил. Искам да пътувам до други континенти. Искам да стигна Азия, Америка и много други места. Искам да се радвам и на правнуци.

-Какво ще си пожелаете?

-Най-вече здраве и спокойствие. Това ми стига. Така да си бъде!

Източник: PZdnes

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!