Никола ИВАНОВ, литературен критик
Поетесата Виолета Станиславова не е сред достатъчно оценените поетеси, защото сътворява лириката си ненатрапчиво, без много шум. Но нейната поезия заслужава внимание, защото е дълбока и съкровена, лична и физиономична. „Ще бъда жива“ е едно от нейните емблематични стихотворения:
Може светлината от очите ми да вземат –
душата пласт след пласт ще преобърна
светъл лъч във нея ще намеря.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!
И въздухът в гърдите ми да вземат –
от стиховете в мене глътка въздух ще поема.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!
Ако пък хляба от ръцете ми отнемат,
кръвта от вените си ще изпия
жилите във себе си да смръзна.
И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!
Стихотворението говори за чувството за собствена първородност у поетесата, което създава усещането за оригиналност. Спасението лирическата героиня намира в стиховете си – най-сигурното убежище за всеки истински поет. В него тя намира сигурност и Смисъл, защото става дума за духовност. С всеки стих поетът възкръсва, затова рефренът в творбата е „И пак ще оживея! И пак ще бъда жива!“ Тази жизненост и устойчивост откриваме и в „Дърво“, което, макар и останало само, намира сили да устои на завистта, а лирическата героиня плаче „за душата на гората“.
Поезията на Виолета Станиславова е дълбока и съкровена, затова лирическата й героиня се чувства самотна. Тя знае, че крясъкът не лекува болката и трябва да си носи кръста. В „Монолог на арфата“ с горчива болка изплаква: „Каква безкрайна пустота е самотата./ Като море в душата се разлива./ И я поглъща – цяла./ Зад хоризонта бързат да се скрият птиците,/ избягали от мрака.“ Самотна е реката в едноименното стихотворение. Самотни са водите на реката, те умират, защото „В безкрая – те никого нямат.“ Студено, неуютно е във водите на реката, защото както горчиво споделя реката „не ме е сгрявал никой с обичта си.“ В „Присъствие“ лирическата героиня се чувства като „онова самотно бледожълто коренче“ и завършва с поантата: „Аз съм онзи суховей – побелял/ от ласката на самотата.“
Стихотворението „Калиакрена песен в Балчик“ е с мото: „За да не предадат вярата си на турците, 40 момичета от с. Калиакра завързали плитките си и скочили в морето“. То говори за патриотизма си, който няма нищо общо с патосното патриотарство, защото е с трагически привкус. Драматизмът и трагизмът е във въпроса, който отправя поетесата: „Ще се спасим ли от бездната,/ ако скочим в нея?“ И всеки сам трябва да си отговори на този въпрос.
В „Любов“ лирическата героиня се обръща към любимия:
Със страшни заклинания душата ти
към моята ще прикова.
Перце от прилеп в ризата ти ще зашия.
Намазана с черни сажди,
с животинска сила всяка вечер
срещу звездите името ти ще крещя,
под възглавницата пепел от муска ще скрия.
Не желае полулюбов, а иска любимият да е всеотдаен в любовта си към нея, да е само неин, нейната мечта е любовта между двамата да е духовна връзка, не само телесна.
Поезията на Виолета Станиславова се отличава с дълбокия си хуманизъм. В „Молитва към сълзата“ поетесата се моли на сълзата да не пресъхва, а напротив, да бъде „по-щедра“: „Сестрице моя, не умирай/ върху дългите криле на миглите!“. Със сълзата си лирическата героиня ще замеси през нощта хляба, с който сутринта ще нахрани хората. Асоциативно се сещам за знаменитата мисъл на Иван Динков, че „Голямото изкуство предполага не сълзи в очите, а очи в сълзите“. В поантата на „Възкръсване“ лирическата героиня споделя: „Защото/ исках всичко на света от себе си да дам“. Всичко е дело на Създателя, включително и хлябът, без който животът би бил невъзможен, затова поетесата възкликва: „Свещен хляб!“ („Молитва за хляба“). В „Живот“ лирическата героиня призовава: „Тогава, нека заживеем най-после всички, в любов и мир.“, само тогава ще настъпи Рая. В „Среднощна песен“ акцентът е стихът „до капчица обгарящата кръв на мойта доброта.“ Антихуманни със своята жестокост са картините в „Безумие“. В „Морето и птицата“ лирическата героиня е „търсеща отчаяно/ тайните огнища на прекрасното,/ затиснати под сбърчената кожа на земята“. В „Сън“ тя споделя: „нося много топлина, която/ искам да раздам на всеки – да го сгрея“. Мечтае: „И сърцето си да дам. Сърцето си, което/като мъничко врабче потрепва под прозорците:/ „Чирик, чирик, събуждайте се!“ Тя се моли на любимия да дойде и заедно да пръснат светлината за хората и заедно да извадят стенещите под земята души на неговите другари. Стихотворението импонира и с преклонението пред майките, които „цял живот са работили,/ работили и без ръце останали“. Силно въздействаща е социалната картина в „Необходим диалог“:
Да си спомним ли за бащите ни,
които сутрин рано ставаха за работа –
навличаха на бедността протритите сака,
купени на старо от пазара,
а късно нощем се прибираха навъсени,
миришещи на пот и масло от машините.
Заспиваха до майките ни те веднага,
а тежките им от ревматизма надути колена
в ъглите на стаичките влажни
от легата дървени стърчаха.
Стиховете асоциативно напомнят на тези от социалните творби на Христо Смирненски и Никола Вапцаров. Пропито с хуманизъм е „Щедрост“, където поетесата драматично и с болка пита: „Защо да търся само радостта/ щом още хора се избиват по Земята?/ Не е ли люлка наша тя? Люлка, вързана с единия край/ за миналото. С другия – за бъдещето. И всички ни люлее.“ Това е универсален хуманизъм.
Дълбока е екзистенцията в лириката на Виолета Станиславова. В „Живот“ поетесата размишлява за живота и смъртта. Тя се интересува от познанието, от „Атомите, които са в нас. В нещата вън от нас./ В безкрайната вселена. И пулсират. И в съзвездията,/ където има и живот и смърт. Пулсират. И в спорангия на цветето,/ където има и живот, и смърт…“ Само един живот не стига, за да достигнем до познанието. В „Монолог на мравката“ лирическата героиня се опитва да разбере появата си, тя се пита „къде, кога и как/ за пръв път съм се появила“. Особено важна за човеците е паметта, това е главното послание в едноименното стихотворение. За апокалипсиса става дума в „Жена от тъмна яма“. Много силна е екзистенцията в „Епитафия“, където лирическата героиня споделя:
Когато умирам, за мен не жалете.
Живи, ние сме пленници на тленността.
Основна тема в лириката на Виолета Станиславова е Свободата. Тя не може да се примири със свободата в клетка, в кафез. За несвободата говори поетесата в „Заклинание на мъртвата Жана Д,арк“. „Пръстта и свободата“ зоват лирическата героиня в „Монолог на мравката“. Във финала на „Монолог на амфората“ четем:
Поне, да беше ми останал,
един лъч от свободата.
В „Тревога“ лирическият герой се моли „да бъде свободата чиста“. Поривът към свобода е особено силен в „Жена от тъмната яма“, където лирическата героиня споделя:
О, ако беше сън… Бих счупила стъклата му.
През прозореца навън избягала бих.
Навън, където хълмовете дишат светлина…
Като истински автентичен поет Виолета Станиславова намира спасение в Поезията и не без гордост заявява: „Нося в себе си/ поезия и мога да я превърна/ в каквото пожелая./ Даже мога дреха от светлината ти да си ушия./ И няма никога да мога да загубя прозореца, от който/ тръгвам към звездите…“
Лириката на Виолета Станиславова притежава несъмнени достойнства. Тя е автентична поетеса, в поезията си тя изразява индивидуалната си чувствителност, в стиховете й няма да открием съчинителство и преиграване. Интересува я не битът, а битието, Смисъла. Освен с художествени дълбочини, свободният й стих е великолепен във формално отношение.
Ще завърша със стихотворението четиристишие „Мисъл“, което е апотеоз на Словото:
Колко много думи спят в бездънните
хранилища на чувствата.
Само трябва в миг буря да извие.
Гръм душата да разтърси,
за да ги разбуди. Ще потекат тогава в мисълта,
а тя ще ги превърне в слово. Във вечно слово.
Безсмъртно е великото Слово!
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
