Време за литература: Думи за книгата „Пътища и идоли“ на Костадин Пампов

ПИСАТЕЛЯТ И ИСТИНАТА

Елена АЛЕКОВА

Не бях обръщала внимание досега, но сега обърнах, защото вече не една и две книги на именития пазарджиклия съм представяла. Когато Костадин Пампов пише автобиография, по същество в нея дава крайно пестеливи сведения за живота си. Винаги. И в същия миг, когато осъзнах това, си спомних автобиографичната справка на Сергей Есенин „За себе си“ (1925), в която поетът е също така малословен, а накрая добавя: „Що се отнася до останалите биографични сведения, те са в моите стихове“. Та и при Костадин Пампов – що се отнася до останалите биографични данни за него, те са в неговите книги: „Философия на Българското Средновековие. Според философско-историческите опити на Петър Мутафчиев“ (1995), „Спомени за пчелояди“ (разкази, 2008), „Пътища и идоли“ (проза, 2009), „В търсене на философския камък“ (размисли, 2010), „Художникът и вятърът“ (импресии, 2011), „Философия на средновековната българска история. Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев” (второ преработено и допълнено издание, 2013), „Легенда при Върха“ (историческо изследване, 2014), „По стъпките на Мнемозина“ (ретроспекции, 2023), „Което трябва, но не повече. В света на афоризмите“ (2025). И настоящата – „Пътища и идоли“ (разкази и импресии, 2025), излязла в пролома между старата и новата 2026 година. Тя, макар да носи заглавието на една от вече споменатите книги, е съвсем различна по замисъл, съдържание и композиция.

Доколкото Костадин Пампов не крие рождената си дата, не виждам причина да не я спомена и аз – 23 януари 1956 г., още повече че всъщност тя е причината да се съберем днес, за да отбележим N-та години от появата му на бял свят. Казвам „N-та години“, защото никак не ми се вярва, че това младо и младолико, възпитано, начетено красиво момче може да е навършило годините, които е навършило. Езикът не ми се обръща да ги кажа. Едно – че не му личат. Друго – че не му приличат. Затова ще ги премълча, а вие наум си ги пресмятайте.

 * * *

Ако трябва да погледнем към творчеството на Костадин Пампов съобразно днешния му личен празник, се налага по-глобално обобщение. Затова ще започна с това, че неговият писателски интерес, според скромните ми наблюдения върху това, което пише, е съсредоточен в четири основни направления: историята, философията, прозата и… поезията, доколкото импресията е вид лирическа проза. Видимо е дори от най-бегъл прочит на неговата биография, а и съм представяла и негови исторически изследвания, и истории, които разказва, и философските му разсъждения. Само импресиите са ми убягвали. Но в живота всичко върви по реда си и идва, когато му дойде времето.

Книгата, която днес е на фокуса на нашето внимание – „Пътища и идоли“ (2025), е представително антологична, защото съдържа и собствено разкази, и философски размисли, построени върху логически парадокси, или… „преобърнати афоризми“, и „полазки“ в историята, и импресии. Публикувани и непубликувани. Импресиите са обособени в специална част, представлявала някога отделна книга – „Художникът и вятърът“ (По мотиви на поета Атанас Далчев), като заглавието е заимствано от едноименното стихотворение на поета. Може би е излишно, а може би – не, да допълня, че понякога всичките тези жанровe (поджанрове) се смесват и размесват в рамките на едно повествование.

* * *

Костадин Пампов е майстор на късия разказ, за който белетристите са категорични, че е най-труден за писане. С други думи – най-голямото изпитание за разказвача. Ако го овладее, вече е на върха. При Костадин Пампов, личи си, историите, които разказва, се леят от устата му без никакво усилие, някак от само себе си. Без мъчителни творчески мъки. Без умозрителни напъни. Без обилна метафорическа пот. Нямам обяснение как той, като белетрист, успява да пресъздаде цялостна история и завършени характери удивително пестеливо и с такава лекота.

Обикновено споделя истории от детството или младостта, но и с някаква задължителна огледална проекция в настоящето. Понякога – в аз-повествование. Понякога – от трето лице, зад което наднича Аз-ът. Усещането е, че авторът след N-та години усилено търси нещо, взирайки се в огледалото на живота, отминал и невъзвратим, и вижда в него не само своя днешен образ, но и – в обратна перспектива – своето детско или младежко отражение, които като че ще му помогнат да намери загубеното. През мъглявините на спомена. През пролуките на времето. Би следвало, по логиката на живота и законите на съществуването, огледалото да е криво. Но не е! Погледът на Констадин Пампов към миналото е бистър. И много точен. Бих казала дори, геометрически точен, макар и емоционално наситен, когато е необходимо. Емоцията при него не изкривява перспективата. Авторът позволява емоцията, но не й позволява да се разлее в цялата й пищност, а цели да постигне чрез нея определени нюанси на внушението. Говоря за разкази като „Книгите“, „Част от историята“. И за други разкази.

Тук и там в огледалото се мяркат отделни предмети, фрагменти от мисли, чувства, преживявания, оцелели през годините, откъслечни думи. Около тези предмети, фрагменти, думи, придобиващи при Костадин Пампов някакви особени, магически свойства, се върти и разгръща цялото повествование, скупчена е могъщата енергия на смисъла. Тъкмо тези детайли, които съсредоточават съдържанието, способстват за пестеливостта на разказа.

Костадин Пампов има остро оченце за детайла и за състояния на героите, които не всеки би забелязал в катадневното общуване между хората. Обикновено детайлът, около който се изгражда повествованието, е изведен в заглавието. Така авторът предварително акцентира върху него и насочва директно вниманието на читателя, към ядрото на разказа, към квинтесенцията на онова, което иска да внуши. Така връзката между външното (заглавието) и вътрешното-най-вътрешното (ядрото) при Костадин Пампов се споява възможно най-здраво. И слава богу! Защото повествованията са твърде кратки и при разсейване на читателското внимание дори за миг детайлът може да се „скрие“, а с това и самият разказ ще се обезсили, обезсмисли, разпадне.

Оттук – един неочакван ефект при четенето на разказите Костадин-Пампови. Уж авторът говори за едно, за друго, което понякога дори изглежда някак странично спрямо историята, която разказва, като цигарите например в разказа „Цигарите“, а когато стигаш до края, с удивление проумяваш, че съвсем не за цигарите е ставало дума, макар че за тях само иде реч. А е ставало дума за човека и човещината, за величието на „малкия човек“, както някога го наричаха, на нищожния човек, на незабележимия човек. За това кой всъщност е човек. И какво е човекът. Така е и в разказа „Снимката“. И в разказа „Тополите“. И в други разкази.

Същевременно…

 * * *

Веднъж стана дума за разказа „Пчелоядите“ и Костадин Пампов ми разказа как срещнал Милчо, приятеля си от детинство, с когото ходели на лов за пчелояди. И го попитал дали пчелоядите ги има още. А Милчо му отговорил: „Няма как да ги няма!“. В самия разказ авторът споделя, че го е попитал заради прочетеното в популярно списание относно птиците, които се случвало да провокират, освен него, и други някои писатели, нашенски и чуждоземни, да ги описват и обезсмъртяват в своите произведения. Но все си мисля, че причината за този негов днешен интерес към отговора на въпроса дали пчелоядите още ги има е друга. И тя е разкрита в разказа „Змията“. В случая няма как да не цитирам откъс от историята, за да не преразказвам с много и излишни свои думи:

 „Веднъж обаче, както си играех, видях до една от локвите под моста змия, вероятно водна, която беше захапала жаба. Уплашен изтичах при дядо, който беше в другия край на пътеката – до къщата, и му казах какво съм видял.

Той реагира по начин, подсказващ ми, че не вярва на казаното от мене. Вероятно си е помислил, че така ми се е сторило. Тръгна много решително към пътната врата, като на висок глас повтаряше как било възможно „някаква змия“ да плаши „нашето момче“.

Когато стигнахме до локвата под моста, видяхме, че змията и захапаната от нея жаба бяха още там. Змията започна да издава съскащи звуци към нас. Дядо обаче вече беше показал смелост пред мене и не вървеше да отстъпва. Замахна със загорялата си дясна ръка и хвана змията точно под главата ѝ. Тя се уви около ръката му, а той ядосано я удари в земята.

Понякога си мисля, че току-що разказаното от мене не се е случило и е плод на моето въображение. Трудно ми е обаче да бъда като дядо и затова приемам, че е било така, както си го спомням“.

 Ето, това е. Всички неща от детството са уж били, но ни настигат някак смъглени като спомени, като сънища, които душата сякаш сънува цял живот, и цял живот се чудим дали случилото се се е случило или не е било… Затова именно авторът е попитал в днешно време Милчо дали пчелоядите ги има още, защото е искал да препотвърди пред себе си, че нещата от детството, които всеки ден всеки от нас ден след ден сънува, са били, че всичко е било, че е истина, че се е случило. И понякога дори ни се струва, че смисълът на живота е в това – животът да се случва, да сме будни, за да не е сън, представа или каквото и да е там друго несъществуване.

Костадин Пампов обаче – в негов стил – не ме остави да се хлъзна в тази посока на размишления и относно фразата на Милчо „Няма как да ги няма!“ отбеляза: „Забелязала ли една от загадките на българския език – двойно отрицание, което всъщност е утвърждение!“.

Такъв е Костадин Пампов – дори в най-обикновен разговор веднага прихваща вниманието и провокира поотпусналото ти се въображение. Така и най-обикновеният разговор с него става някак необикновен.

 * * *

Понякога ми се струва, че в детството като че ли всеки от нас преживява истории, които по някакъв начин ни подготвят за бъдещия живот, които ни подсказват бъдещи решения, закаляват духа ни да устоява на съблазни, урагани, катастрофи и всякакви други крушения. Някъде в детството ни са се сякаш проектирали жалоните на бъдещите ни сбъдвания, битки, провали и възземания. Обикновено това са знакови ситуации, които помним цял живот. Понякога са сънища, по-истински от истинския ни живот.

Припомних си това покрай разказа на Костадин Пампов „Докерите“. И от него ще цитирам, именно цитирам, а не преразкажа, откъс – пак поради онази, одевешната, причина:

 „Изведнъж, както работехме, от една от канцелариите излезе добре облечен мъж и тръгна към нас. Усетих още докато мъжът вървеше към рампата, че Мечо Ликов нещо не го хареса. Каза ми, че не му „пасвали“ такива, дето ходят с ризи с къси ръкави и дълги вратовръзки. Мъжът наистина беше облечен така и аз си помислих, че е от управата на пункта. Когато се приближи съвсем до нас, без да поздрави, попита по колко курса правим на ден.

Мечо Ликов му отговори, че понякога правим повече, друг път по-малко, но средно по десет. Последва въпрос от мъжа с късите ръкави и дългата вратовръзка за това, колко ни плащат за тази тежка работа. Мечо Ликов този път каза, че в някои случаи ни плащат повече, в други по-малко, но средно по лев на ден. Тази иронична игрословица не се хареса на питащия мъж и той промърмори, че никой няма да работи нашата работа за лев на ден. Тогава Мечо Ликов отсече, че ние не сме работели за пари, а за да се вършела работа. Мъжът мълчаливо се отдалечи, а Мечо Ликов някак особено свойски ми смигна.

Той усещаше, че разбирам и ми допада неговата ирония. Тя беше отношение към живота, опит да се гледа на същия този живот с други очи. Сега се опитвам и аз да правя същото“.

 За иронията ми е думата, която според автора е „опит да се гледа на същия този живот с други очи“. Не бях се замисляла за Костадин-Памповите философически парадокси откъм гледната точка на иронията. Но ето как още в детството той я е „прихващал“, за да я развие по-късно в блестящи, най-често виртуални, диалози (с въображаеми или реални събеседници, а ако няма такива – със себе си). Диалозите си той строи главно върху повече или по-малко известни чужди афоризми, които, първо, „провокира“, разрушава чрез свои парадоксални размишления, а после ги „преобръща“ с главата надолу (в този смисъл – „преобърнати афоризми“). Но това все още е просто игра на мисълта, на причудливи, но логически точно изчислени премятания или капризи на въображението. Нататък започва необяснимото, магията. Защото диалозите, обжарени от авторовата ирония, претърпяват странна метаморфоза. Внезапно, или поне докато се усетиш, гледните точки са станали повече от една. И смисълът на думите се разпада. Не че се губи, не – запазва се. А с него като че се извършва квантово преображение (ако може така да се каже) и на негово място се появяват безброй нови смисли. Забелязали сте, предполагам, играта на многото смисли и значения (на думата) в разказа „Символна логика“, ако въобще това е разказ, но и не знам като какво да го определя. Така е и с разказите-неразкази „Думите на писателя“, „Сънят“. И с други разкази-неразкази.

Впрочем, когато миналата година представях предишната книга на Костадин Пампов „Което трябва, но не повече“ (В света на афоризмите) подобен род повествования ми се сториха близки до центоните. „Центонът“ е стихотворение, в което са вплетени стихове на други поети, тоест цитатно стихотворение. И макар в Костадин-Памповите философско-есеистични фрагменти да са вплетени не стихове, а чужди афоризми, все ми се искаше да ги нарека – и ги нарекох – „философско-есеистични фрагменти-центони“.

 * * *

Костадин Пампов, разбира се, не е пренебрегнал в новата си книга „Пътища и идоли“ (2025) и своите занимания с историята. Но се е ограничил само в рамките на две повествования, приближаващи се до разказа – предпочетения от него жанр: „Легендата“ и „Планинецът“ (също интерпретация на една красива история от някогашното ни, звучаща като легенда). За тях – при постройката им – важат всичките тези особености, за които вече говорих. Затова продължавам с Костадин-Памповите импресии, обединени под заглавието „Художникът и вятърът“.

Това по същество са литературно-философически рефлексии, зараждали се у автора след настойчиво взиране в поезията, фрагментите, мислите и впечатленията на Атанас Далчев. Би могло да се каже, че Костадин Пампов, зашеметен от творчеството на поета, изразява своето благоговение и своята почит по най-достоен начин. Ученикът прави своя дълбок поклон пред Учителя и Наставника в литературата. Не знам дали някога двамата са успели да се срещнат в живота. Но в духовните работи не е задължително такива срещи да са се случили реално, за да се осъществят пълноценно и всецяло (понякога, предвид различни фактори и обстоятелства, реалното общуване дори може да попречи за осъществяване на истинската среща, друг път – да я обогати). Срещата на дух с дух често се случва и през вековете.

На пръв поглед, в „Художникът и вятърът“ Ученикът като че ли преразказва казаното от Учителя. Но това е така, колкото да ни напомни, да припомни завещаното от Атанас Далчев, да го извика за нов живот в новото време за новите хора. По-нататък обаче Ученикът „пречупва“ (за малко да кажа „проверява“, но не е точно!) изреченото от Учителя: веднъж – през призмата на собствените си възприятия, друг път – през призмата на чужди размишления, трети път – през призмата на отживяното. И понякога се получава като че двойно и дори тройно отражение на Атанас-Далчевото слово. Така е например със стихотворението „Камък“ на поета. В импресията под номер 4 („Всичко остарявало…“) стихотворението на Учителя е „пречупено“ през възприятието на Ученика, но и през старогръцкия мит за Девкалион и Пира и сътворението на хората от камъни, а после… най-неочаквано се упоменава книгата на Иван Динков „Навътре в камъка“. Без никакво указание по-нататък защо. Но този, който е минал през брулещите редове на Иван-Динковата книга, няма нужда от указания. Всичко е ясно и без думи. Леденият връх. И бездната.

В случая Костадин Пампов разчита на пробляскващите асоциации между заглавията, но и на скритата опозиция между произведенията, на „играта“ между тяхното съдържание, на многообразието в тях от смисли и значения. И най-вече – на интелигентността на читателя. Не че обикновеният читател не би ги разбрал, но дълбочината и нюансите ще му се изплъзнат.

* * *

Има една тема в „Пътища и идоли“ (2025), която разчовърква по-особено и без туй пламналото въображение. Да, рефлексиите на Костадин Пампов именно възпламеняват, а не просто събуждат или провокират въображението.

Спомнете си оня ребром-въпрос на Пилат Понтийски към Иисус Христос: „Що е истина?“, който остава без отговор. Тогава. И до ден-днешен. Но човек не спира да търси отговор и се блъска ли, блъска в капаните, макар и безрезултатно, макар цялата безнадеждност. Тъй и авторът на „Пътища и идоли“ (2025) минава по своите търсачески пътища, преодолява всевъзможните си идоли с надежда да разбере що е истина. Но винаги се получава нещо като… в стихотворението „Художникът и вятърът“ на Атанас Далчев:

 Художникът искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше листа, които излизат лудо от

пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше как се струи и проблясва тревата

в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше облаци, пръснати в паническо

бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

и виждаше винаги, че рисува друго.

Костадин Пампов искаше да разбере що е истина, да улови най-после изплъзващата й се същина, но стигаше само до това – да си припомни думите на Конфуций, че за да тръгнат нещата в държавата, които дълго време не вървели, „трябва като начало да се върнат истинските им имена“. И парадоксалната му, но истинна догадка: „нещо, което се нарича не със собствено име, вече не е същото“ (вж. разказа „Скулптурата“).

Костадин Пампов искаше да разбере що е истина, да улови най-сетне изплъзващата й се същина и търсеше в думите знаци, търсеше потвърждение, но стигаше само до това – да констатира, че „във всяко нещо има толкова истина, колкото човек вложи в него“, опирайки се на историята с филма „Кратко слънце“ и пиесата „Подробности от пейзажа“, които, макар с различни заглавия, имат едно и също съдържание. И жестокият му неотменим въпрос: „При положение, че и в двете творби, наред с всичко друго, се разказва за любов, имаща трагичен край, то тя е „кратко слънце“ или „подробности от пейзажа?“ (вж. разказа „Заглавията“)

Костадин Пампов искаше да разбере що е истина, да улови най-сетне изплъзващата й се същина, но стигаше само до това – да се вслушва в думите на поета Атанас Иванов, който бил сигурен, че поезията събира „разпилени части от определени неща“, но не самоцелно, не просто така, не заради самото събиране, а „за да станат отново цели, тоест истински“. И загадъчният му извод след това: „Беше ясно и за двама ни, че става дума за други неща и друго събиране“ (вж. разказа „Статуетката“). Но какви точно „други неща“ и какво точно „друго събиране“ – ни оставя сами да се досетим.

Костадин Пампов искаше да разбере що е истина, да улови най-сетне изплъзващата й се същина, но стигаше само до това – да си припомня оня монолог от класическа пиеса, който бе слушал от един приятел в студентските години: „Когато бях малко момче, луната в кладенеца изглеждаше истинска. И толкова други неща изглеждаха истински. После дълго време не беше така… До мига, в който видях две чисти женски очи и луната в кладенеца отново стана истинска. И толкова други неща отново станаха истински…“. И закономерно „приложение“ на този монолог след това: „Всеки път, когато ми е трудно, си спомням за монолога на моя приятел. За да „видя“ нещата в живота си по друг начин… Понякога и това се получава“ (вж. разказа „Монологът“).

Костадин Пампов искаше да разбере що е истина, да улови най-после изплъзващата й се същина, но проумяваше винаги, че говори за нещо съвсем друго.

 А всъщност…

Нима някой може да узнае със сигурност що е истина?

Нима можем да уловим истината, когато връщаме на нещата „истинските им имена“ и съсредоточаваме смисъла на думата в самата дума? Или можем да постигнем истината, когато възприемаме „истинските имена“ на нещата през различни гледни точки/акценти и разсейваме, разсредоточаваме смисъла на думата извън самата дума? Защото причината за различните заглавия на филма („Кратко слънце“) и на пиесата („Подробности от пейзажа“) не е в различните интерпретации на двамата режисьори, а в различните подходи на сценариста Станислав Стратиев към разказваната от него история.

Нима истината може да бъде „прихваната“ чрез външното, трудното, многогодишното съзнателно пътуване към нея, когато трупаме ли, трупаме оттук и оттам в килерите на паметта парченца познание? Или може да ни се разкрие в нас вътре чрез някакъв мигновен проблясък на несъзнанието, наричан прозрение?

Не знам.

Костадин Пампов просто ни дава пътища, външни и вътрешни. С осеяни по тях идоли, външни и вътрешни. Понякога и това само е достатъчно.

А който има кураж да продължи – да продължава!

Ледените върхове го очакват.

Бездната също!

Национален литературен салон „Старинният файтон“,

Регионална библиотека „Никола Фурнаджиев“, Пазарджик, 27 януари 2025 г.

Източник: PZdnes