Изнасяне на данни по дела и принципът за публичност

Справедливостта като критерий за преценка

Авторът на тази статия твърдо вярва, че справедливостта не е изхвърлена от социума и в частност от съдопроизводствата в Република България, независимо, че например в Гражданския процесуален кодекс бе заменена без много обяснения с морал, което е една субективна категория.

Авторът също така вярва, че в нейния законодателен смисъл, а именно – правилен баланс на интересите, които биха се сблъскали в даден житейски, но уреден от законодателството конфликт (което го прави правен спор), справедливостта е постижима в един достатъчно висок процент в зависимост от качествата и компетентността на законодателната власт. Под правилен законодателен подход се разбира една разумна пресечна точка, която не дава предимство на никой от участващите правни субекти и/или не накърнява интереса на друг без адекватни рационални аргументи.

Недоволни и онеправдани винаги ще има, но справедливост има там, където разумът въз основа на логични и морално приемливи аргументи казва, че разрешението на проблема е правилно, независимо че може да има недоволни и разочаровани. Правдата е лично отношение, обусловено от това дали ни харесва или не изхода от ситуацията, и затова не е критерий. В българският език правда и справедливост са синоними, което е национален феномен, но не е така в други правни култури, вкл. и в съответните им правни концепции.

Основата на тази идея имах предимството да заимствам преди две десетилетия от разработката на проф. Б. Яновски за динамичния баланс на правните принципи, където се обосновава, че пресечната им точка се мени в зависимост от конкретните обществени интереси зад тези принципи. В даден момент, според професора, един интерес може да надделява над другия, поради предимството, което се изисква от актуалната житейска ситуация. Ярък скорошен пример е въвеждането на процесуалните преклузии в гражданския процес, когато обществения интерес все пак да приключим в някакъв житейски смислен срок делото до неговия край се сблъсква с интереса от установяване на истината по делото, когато страната се е сетила за това след някоя и друга петилетка, при което възникват сериозни съмнения за нейната добросъвестност.

Този подход към справедливостта не ме е изоставял никога, както при тълкуване на законодателството, така и при разрешаване на правни казуси.

Балансът на интереси като изходна точка

От тази гледна точка бих искал да коментирам един проблем, който напоследък се поставя остро в комуникацията между прокуратурата на Република България и моите колеги адвокати, към която гилдия също имам честта да принадлежа. А именно – могат ли прокурори да изнасят в публичното пространство факти от висящи производства. Не съм специалист по наказателно право и процес, а коментарът ми е принципен като на гражданин, учен и адвокат, защото засяга публичното обсъждане на тезите на страните, по който и да е съдебен спор. Затова намирам, че въпросът е от значение извън контекста на повода. Конкретните измерения в наказателните закони са въпрос на законодателна оценка и преоценка и не считам, че там се крият принципни отговори по този въпрос.

Ако някой се съмнява, че принципът на публичност не предпоставя да се изнасят данни от производство, си е загубил времето да чете дотук. Точно обратното, особено по т. нар. „знакови“ производства с широк обществен отзвук би следвало гражданите да са възможно най-ясно информирани, в рамките на допустимите от закона граници. Единственият който няма право да коментира или изнася информация е съдията, който следва да разгледа и разреши спора и затова не следва да поставя сянка над своята независимост, безпристрастност и непредубеденост. Съдът говори с решението си.

Наистина не разбирам същността на твърдяния юридически проблем (дистанцирам се от политическата конюнктура) защо прокуратурата да не може да изясни, вкл. с данни, с които разполага, защо конкретно някой е арестуван, защо е повдигнато конкретно обвинение и т.н. Прокурорът има задължението и правомощието да събира доказателства както за липсата, така и за наличие на престъпления. Предполага се, че след като извършва конкретни процесуални действия, прокурорът е формирал своето вътрешно убеждение въз основа на така събраните доказателства. Имено това е сърцевината на неговата работа и сърцевината на особената функция, която му е възложена. Защо тогава да не разясни причините за това вътрешно убеждение на обществото, на което служи, при съответната обществена необходимост и преценка дали това няма да навреди на хода на наказателното производство. Обратното представлява всъщност пълна липса на обществен контрол. Нима прокурорът не е „адвокатът на държавата“, а държавата, това сме ние.

Адвокатът от своя страна има не само ангажимента съгласно своя мандат да защитава клиента си, но и задължението да подпомага правосъдието (в англо-саксонската и американската правни системи например, ако обвиняемият си признае пред адвоката и след това поиска той да защитава друга теза пред съда, адвокатът следва да откаже защитата). Защо тогава да не може също да изясни пред обществото защо застава на насрещна теза, а не на прокурорската. Обратното би представлявало пълно дискредитиране на адвокатите и би затвърдило твърдения, че са готови да застанат на всяка позиция само за да си оправдаят хонорарите.

Четох, включително и по професионални форуми, че ако прокурора изнася данни пред медии, това щяло да повлияе и предубеди съдията, който следвало да си даде отвод. Трудно ми е да коментирам. Ами нали същото съдията ще го чуе в процеса. А, ако това прави адвоката. Тезата и фактите на адвоката ще ги чуе отново също там. Каква е разликата при един професионален съдия. Съвсем различно е при членовете на жури в някои правни системи, които, забележете, имат задължение да не четат публикации по делото, да не гледат предавания и т.н. Няма обаче никаква забрана обществото да разисква въпроса, именно защото обществото следва да знае, а има забрана членовете на журито, които са граждани без юридическо образование, обучение и практика да следят тези публични разисквания.

Обратният процес на мълчанието, сенките и неизяснените въпросителни е това, което следва всъщност да буди страх. Включително възможността само едната страна да представи публично тезата си и то избирателно, което създава впечатление, че се опитва да се окаже натиск върху съда, или за съжаление е просто вариант на пошъл пиар. Не виждам и как би се нарушило приложението на презумпцията за невиновност, след като съответното процесуално действие така или иначе е извършено и е известно, а при делата с широк отзвук – се подема от медиите. Именно тогава е напълно оправдано да е ясно, защо именно е решил така прокурора.

Пример

Един близък пример – преди година бях на конференция с представители на науката и практика от целия бивш югославски свят. Видях как няма проблем и изобщо не се поставя като подобен, учени, адвокати и съдии, създали практиката, и при наличие на все още висящи дела да обсъждат същността и точният смисъл на правните норми. Единствено с уговорка, че няма да дават оценка на фактите по висящите дела, а ще се придържат към вече приключилите производства, доколкото присъстват съдии. А тук се появиха дори искания да се забрани обсъждането и коментара на съдебни решения.

Да, разбирам, че по наказателните производства съществува тънкият момент, че повдигне ли прокурорът обвинение, отзвукът е много сериозен в личен аспект. Но нека не изпадаме в обратното – не съумее ли прокурорът при необходимост да обясни на обществото, защо го прави, то остава съмнението за некомпетентност и дори произвол. Затова, след като има конкретни процесуални действия, нека се доверим на професионализма на направилите ги и им позволим да ги обяснят публично, ако счетат, че е необходимо, както и ако се прецени, че изнасянето на данни няма да попречи на процеса по установяване на истината. Нима се очаква медиите да направят тези обяснения. Във връзка с конкретните поводи за статията прочетох например тотални несъответствия между реалността и хода на производствата и фактите по споровете за либийския танкер „Бадр“, което ме наведе на мисълта дали журналистът има изобщо представа за какво точно пише.

Вместо заключение:

Не е проблем, а е задължително, при висок обществен интерес прокуратурата като орган на съдебната власт да обясни при реакция на обществото защо дадено лице попада конкретно под нейния прицел, след като това е така или иначе публично достояние от един определен момент. Точно при тези условия обществото няма да има съмнения в добросъвестността и професионализма и, дори и при обратно съдебно решение. Същото следва да важи и за адвокатурата. Съдебното решение е все пак актът, в който двете тези се сблъскват въз основа на факти и обстоятелства, които могат да се появят тепърва в производството. Проблемът е по-скоро, че нашето законодателство изостава на принципно ниво и не урежда конкретните моменти, към които може да се коментират и се предоставят публично данни (задържане, повдигане на обвинение и т.н.), както и етичните граници на тези процеси, така че да не възникват поводи за сблъсъци.

Петър Бончовски, доктор по право, доцент по граждански процес в Института за държавата и правото при БАН, преподавател по граждански процес и международно частно право, експерт към държавни и др. институции, адвокат. Специализации в Кеймбридж, университетите “Карл Франценс”, Оломоуц, Марибор, изследователски проекти към Университета в Хамбург и в Института по чуждестранно и международно частно право “Макс Планк”, със стипендия на фондации “Александър фон Хумболт” и “Фриц Тисен” и във Виенския университет, със стипендия “Ернст Мах” на Федералното министерство на образованието науката и културата, Австрия.

Източник: Правен свят

Коментари

Източник: pz-info.com